Спомен за чудовищна саможертва на арменски спортист
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0

Спомен за чудовищна саможертва на арменски спортист

Шаварш Карапетян е от Армения, плувец. Състезава се под флага на СССР и по време на кариерата си е подобрил 11 световни рекорда, 17 пъти е бил Световен шампион, 13-​кратен Европейски шампион, 7 пъти шампион на СССР.

Световният шампион по плуване става още по-известен, след като преминава едно от най-големите изпитания в живота си. През 1976 година на днешната дата 16 септември, на пръв поглед, ден като всеки друг, Шаварш и брат му Камо, също плувец, след 20-​километровия си пробег около Ереванското водохранилище чуват шум. Двамата виждат претъпкан с хора тролейбус, който потъва. Тролейбусът пада от язовирната стена. На дълбочина от 10 метра 92-ма души се озовават под вода. Никой от тях не успява да се измъкне. Виждайки случващото се, Шаварш бързо реагира и нарежда на брат си: „Аз ги вадя, ти ги поемаш тук!” гмурка се, чупи прозореца (порязвайки краката си), и започва да вади хора от потъналия тролейбус. Работата е разпределена — Шаварш се гмурка и измъква хора на повърхността, а брат му извежда пострадалите на брега. Под водата е толкова тъмно, че при едно от гмурканията той вади кожена тапицерия от седалка на тролея. По-късно Щеварш споделя, че сънувал тази тапицерия много пъти: „Сънувам кошмари с тази тапицерия. Ако не бях толкова уморен, щях да забележа, че не е човек. Като си помисля, че вместо тапицерията можех да извадя още един човек…” 

Операцията по спасяването на хора приключва, когато припада от умора. От потъналия тролейбус в ледените води на язовира край Ереван Шаварш спасява живота на общо 20 души, останалите издъхват вече извадени от тролейбуса. След това Шаварш Владимирович е приет по спешност в болница с пневмония, която се усложнява от сепсис. Цели 45 дни шампионът е с температура 40 градуса, с раздираща кашлица и непоносими болки в гърдите при всяко вдишване. Освен двойната пневмония докторите лекуват раните от стъклата, които се възпаляват (във водохранилището се изливат мръсни води). Историята е потулена от властите за цели шест години — разказва спортистът пред Татяна Подубская, кореспондент на MIRTV​.ru

Но това не е единственият път, в който спортистът спасява хора. Той побеждава смъртта още 2 пъти, като първият всъщност е преди потъналия тролейбус — на 8 януари 1974 година Шаварш се връща в Ереван от спортната база Цахкадзор с автобус, пълен с пътници. На стръмен участък шофьорът е принуден да спре, заради подозрения за неизправност в двигателя, и излиза навън. В същия момент автобусът тръгва, а Шаварш Карапетян първи забелязва липсата на шофьора. Спортистът реагира светкавично, с лакът чупи стъклената врата на шофьорската кабина, сяда зад волана, рязко направлява автобуса към планината с цел да избегне пропадането на автобуса в дефилето. Анализирайки по-късно събитията, той разбира, че това решение е било единственото правилно за предотвратяването на трагедията. На въпрос как е успял да избегне катастрофата, Шаварш казва знаменитата си фраза: „Аз просто бях най-близо…”

Третият героичен случай в историята на Карапетян е на 19 февруари 1985 година. Тогава шампионът отива към горящата сграда на Културно-спортния комплекс (КСК). Без да му мисли много, той влиза в огъня и започва да гаси пожара, за щастие в онзи момент в сградата не е имало хора.

В момента Шаварш Карапетян живее в Москва със семейството си, където притежава малка обувна фабрика „Второ дихание”.

- Любовта към спорта при мен дойде от баща ми. Той беше спортен тип и всичките си синове, а аз имам двама братя, възпитаваше в това направление. Като дете преминах през няколко вида спорт: футбол, борба и плуване. 

- Говори се, че в училищата отношението към спортистите е по-специално. Снизходително. Беше ли така с вас?

- Не съм давал повод за снизходително отношение, не за друго, просто си бях хулиган. Спомням си веднъж по време на урок учителката ме извика на дъската. Аз й казах: „Не съм готов за днес, може ли да ме изпитате утре и ще ви отговоря за вчера и днес”, а тя отговаря: „Тогава Шаварш, ще ти напиша двойка, ако не си подготвен”, на което аз отговарям: „Ако ми напишете двойка, ще се хвърля през прозореца!” По всяка вероятност тя не повярва на думите ми и ми написа двойка. Аз съответно се изправих на перваза (на трети етаж) и скочих. Никой не очакваше това, а учителката припадна. В цялото училище се вдигна врява, всички се притичаха към прозорците да видят какво е станало, включително директорът, пък аз нарочно легнах по лице, за да си помислят, че съм умрял. След това всички излязоха навън, а мен вече ме нямаше. Прибрах се вкъщи. Какъв скандал имаше тогава! Никой обаче не искаше да афишира тази история, затова се наложи да сменя училището.

- По всичко личи, че амбиция не ви е липсвала. Вероятно спортната ви кариера е вървяла все нагоре…

- Не съвсем. Занимавах се с класическо плуване, тогава вече бях шампион на Армения сред юноши свободен стил и на гръб. Но тогава треньорът ми стана директор на басейна и престана да се занимава с мен. Започнах да сменям треньорите, поради което не се задържах никъде. Макар че продължавах да печеля състезания, в някакъв момент президентът на Федерацията по плуване повдигна въпроса за бъдещето ми, след което ме изключиха от федерацията под предлог, че не съм перспективен и всичко това е само защото нямах постоянен треньор.

- Защо останахте в спорта?

- За да докажа на какво съм способен. Бях на 17 години, когато започнах да тренирам подводно плуване. Тежки тренировки, отдавах се изцяло на спорта. Държах да докажа на онези, които ме изключиха, че още е рано да ме отписват. Първоначалната ми цел беше да стана майстор на спорта, но, както се казва: „Апетитът идва с яденето”, в един момент не смогвах да получавам награди — победите ми идваха една след друга. Станах международен майстор на спорта, след това световен рекордьор и европейски шампион. 

- Имахте ли време за други неща освен спорта?

- След като завърших осми клас, кандидатствах в техникум по автомеханика, но ако имате предвид личен живот, момичета, то за сериозни отношения не ми стигаше време (усмихва се). 

- Имало ли е случаи в спортната ви кариера, когато умишлено са ви подлагали крак?

- Да, разбира се. Така например, през 1976 година не ме пуснаха на световния шампионат. В доклада на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин, който той прочете от трибуната, имаше такива думи: „Откъде в безводна планинска Армения изведнъж се появи гмуркач?” Ето защо на 16 септември, вместо да бъда на шампионата в Хановър, аз се озовах на тренировка край Ереванското водохранилище, където се случи онази трагедия. Скочих във водата, без да се замисля, защото в този момент знаех КАК умират тези хора.

- Беше ли ви страх в онзи момент?

- Няма безстрашни хора на земята, а и не съм се усещал като герой. Какво героично има в това да се хвърлиш да спасяваш давещи се хора, при положение, че си най-добрият плувец в света? Имаше конкретна опасност. Само си представете — ти си сам и цял тролейбус хора. Когато човек се дави, или нещо по-лошо — няколко души се давят, те се хващат за теб, като неволно те дърпат към дъното. В такъв момент трябва да се отпуснеш и да потънеш малко, все пак имаш запас въздух в дробовете, тогава хората инстинктивно те пускат, защото имат рефлекс да плуват нагоре. След като те освободят по този начин, ти имаш възможност да хванеш човека в по-удобна хватка и да го спасиш. Аз разчитах на това, че хората ще се държат един за друг. За мен беше важно да извадя първия човек, а всички останали верижно да тръгнат след него, но това не се случи. За едно гмуркане можех да извадя не повече от двама души. 

- Колко души успяхте да спасите?

- Извадихме 37 човека, 9 изплуваха сами, но само 20 от тях успяха да се върнат към живота.

- Тази история се потули за 6 години, защо?

- Защото на тогавашното правителство не беше изгодно да се разчуват новини за катастрофи с масова загуба на човешки животи. Първият човек, който написа за случая, беше Сергей Лесков от „Комсомольская правда” през 1982 година. След него прописаха и други хора, започнах да получавам хиляди писма с благодарности.

- Не ви ли обиди това мълчание на правителството?

- Не, няма за какво. Каквото е трябвало да направя, съм го направил, останалото няма никакво значение.

- Всяка професия оставя отпечатък върху характера на човека. Когато напуснахте спорта през 1980-та година, почувствахте ли това върху себе си?

- Почувствах го през 1985 година, когато спасявах от пожар най-красивата сграда в Ереван. Бях на работа, а секретарката ми изведнъж се втурна в кабинета с думите: „Другарю Карапетян! КСК гори!”, аз веднага тръгнах натам, то беше на 300 метра от службата ми. Когато отидох, видях пожарникари, които стояха с маркучи, но някак не полагаха всичките необходими усилия, за да загасят пожара, тогава помолих да ми дадат маркуч и тръгнах вътре, защото видях, че вътре няма пламъци, а само дим. Потърсих помощник, но никой не се съгласи да влезе с мен, освен едно младо пожарникарче. Беше много опасно за живота и дори опитни пожарникари не искаха да влизат в сградата. След като направихме необходимото вътре в сградата за пълното потушаване на пожара, се включиха и останалите. Сградата оцеля. Благодарен съм на това момче, което ми помогна тогава, ако можех да го намеря, щях сам да го наградя. След случая се озовах в болницата, докара ме едно момче с жигулата си по простата причина, че ме взели за мъртъв и ме оставили да лежа в безсъзнание. Известно време се възстановявах от изгарянията, с плуване изчистих дробовете, а накрая получих бележка: „Навирате си носа навсякъде!” Сякаш, ако комплексът беше изгорял до основи, това щеше да е по-добрият вариант?!

- Повечето спортисти стават треньори, а вие?

- Опитах се да бъда и аз треньор, но не се получи — не ми е на сърце.

- Какво ви предостави съдбата след спорта?

- Женитба. Работа като инженер в електронната промишленост, ръководни функции във филиал на предприятието. След това разни кооперативи, революционен период в Сумгаит, в Нагорни Карабах, занимавах се с политика известно време, после се преместих в Москва със семейството си и отворих малка обувна фабрика. Предлагаме дамски обувки 28 номер. Представяте ли си? Това са обувки като на Пепеляшка!

- Съжалявате ли за нещо? 

- Няма за какво да съжалявам, в живота съм имал всичко, за каквото може да мечтае един мъж. И не смятам, че съм се държал като герой — държал съм се като човек.

 

 

Кеворк Дадурян



Коментари