104 години от тракийския погром, Турция не признава
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0

104 години от тракийския погром, Турция не признава

ПЪРВИЯТ ГЕНОЦИД В ЕВРОПА ПРЕЗ 20 ВЕК !

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, НО НЕ ОТМЪЩАВАЙТЕ !

До скоро геноцидът на тракийските българи през лятото и есента на 1913 г. беше тема - табу за българската историческа наука и политика.Той беше подминаван гузно и мълчаливо и затрупван умишлено под пластовете на забвението. Само и само, за да не обидим с горчивата и жестока истина нашите съседи и да не им развалим рахатлъка с чаканите десетилетия обезщетения за присвоените от тях къщи и имоти на тракийските българи.

А може ли да има парични обезщетения за хилядите зверски заклани, простреляни и брутално насилени, за прокудените от родните им огнища с огън и ятаган, за оскотяващите унижения и гаври, за черните забрадки на майките, за изкорубените човешки души, за преживения кошмар, който ще преследва цял живот оцелелите !? Може ли да се затрупа под пластовете на забравата сърцераздирателният плач на майките, оставили по дърветата люлки с пеленачета, за да не ги издават на турските потери със своя плач, затиснатите с камъни малки телца с изкълвани от орлите очи, разнасяните от зверовете части от непогребани човешки тела, може ли да се потули предсмъртния вик на обезумелите от ужас хора, подгонени, като животни от зверове в човешки образ!? За съжаление с годините израснаха много поколения българи, които нищо не са чували за това. А народ без историческа памет, който не уважава своето героично и трагично минало - е обречен да повтори старите си грешки и да се превърне в дърво без корен, подготвено за подпалки и в кораб без руля, плаващ без посока в световния океан. В драматичните дни и нощи на 1913 г. дедите ни проявяват истински героизъм и търпят невъобразими мъки, за да отстоят правото си на съществуване, правото си да се наричат българи!

Над тях се развихря дива вакханалия от животински страсти и зверства, извършени от башибозука и аскера, които целят тяхното пълно унищожение. По своята зловеща характеристика, тези действия с пълно право могат да се нарекат първото етническо прочистване в Европа, изпреварило с две години ужасяващия геноцид над арменския народ, извършен от водачите на младотурците Енвер паша, Талят паша и Джемал паша през Първата световна война 1915-1918 г., който отнема живота на повече от един и половина милиона човешки същества . Тези трима масови убийци за виновни и за геноцида над тракийските българи през 1913 г.. Нечовешките страдания и мъки на тракийските българи са описани от професор Любомир Милетич. Неговите думи днес звучат, като оглушителна плесница и присъда за турските жестокости. Разорението и изтреблението на българите в Източна Тракия започва още когато мастилото по Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. не е застинало. Турската реокупация на Източна Тракия бележи началото си в разгара на Междусъюзническата война . Тя е насочена в три направления: Енос- Дедеагач, Кешан-Одрин и Чорлу, Визенско-Лозенград, Малко Търново. Големи жестокости са извършени в първите две направления. Още в началото на юли турските войски настъпватот Галиполи и Чаталджа, грабят, убиват и опожаряват всичко, що е българско. Това, което е станало от юли до октомври, пише професор Любомир Милетич, надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане.Убийствата засягат население от двата пола на около 17 села и продължават дълго време с най-сурова безпощадност. Трагичната история на българското население в Одринска Тракия през 1913 г. започва със село Булгаркьой. То е чисто българско. В него са живеят около 2000 души. След Лондонския мирен договор населението посреща с радост вестта, че ще бъде в пределите на България. На 2 юли в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и откарват в Кешан около 25 000-30 000 глави добитък. След това задължават селяните да пекат хляб и да хранят войниците. На 7 юли турският началник заповядва да се събере в края на селото, край Байдановия мост, цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени.Само 8 души успяват да се спасят.Жените и децата с писъци побягват от селото. Всички застигнати са съсечени или застреляни. В следващите два дни цялото село е „опустошено, разграбено и опожарено”. Загиват 1100 души. Останалите около 900 души живи са откарани в Кешан. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така село Булгаркьой е обезбългарено и затрито от земята. На 9 юли турските войски навлизат в Одрин. Тук са избити без съд и присъда 521 души българи. След като разоряват българските села в Кешанско, турските войски се прехвърлят в следващия район – Узункюприйско. В него са унищожени почти всички села, в които са живеят българи. Опожарени са селата Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли и Ново село. Най-голямото нещастие сполетява село Залъф. Населението не успява да се изтегли и тук са избити 687 души. Жестока е участта и на жителите на село Татарлар. Бягащите хора са настигнати на пет километра от селото и са изклани, по думите на очевидец, като животни. Загиват няколко десетки селяни. От района на Узункюпри турските военни части се насочват към Свиленград (Мустафа паша). Те навлизат в града на 10 юли и подпалват източната част. Но когато се разбира, че градът ще остане в България, турците го подпалват отново и този път той изгаря до основи. Къщите, черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини са изравнени със земята. Останалия годен материал – камъни и тухли, турците пренасят оттатък предполагаемата граница, за да строят нов град . Професор Любомир Милетич, който обикаля през ноември 1913 г. с кон Одринска Тракия, няма къде да пренощува в града, понеже не е останала няма нито една здрава къща. По-голямата част от населението побягва към старата граница на България. Турците залавят главно възрастни хора, около 30 човека и зверски ги избиват в скотобойната, като хвърлят телата им в кладенци. Турските власти постъпват така и с българските села около линията: Ения, Мезек, Куртулен, Чермен, Караагач. Най-тежка е орисията на българското село Деведере (дн.Камилски дол). Турците извършват опустошението на селото на 11 и 12 юли. Мъжете са вързани и затворени в църквата. Избити са няколко десетки. Жените са изнасилвани ден и нощ. Църквата и къщите са опожарени. След българската реокупациоя в руините на църквата са намерени обгорелите човешки трупове. Тежки изпитания преживява и населението от Ортакьойска околия (днешна Ивайловградска). Пострадалите села са Гьокчебунар (Сив кладенец), Покривен, Хухла, Арнауткьой (Гугутка), Дутли (Черничево), Добришка и др. В село Сив кладенец, в читалищната сграда са хвърлени 42 души. Зданието е полято с газ и запалено. Младите се хвърлят през прозорците, но са застреляни. Общо в селото загиват 60 човека. В село Покривен невинните жертви, 33 на брой, са натикани в училището и по същата схема са избити всички. След училището е запалена църквата, а след нея и цялото село. В село Хухла са убити 42-ма мъже . Главатарят на ордата башибозуци нагло заявява на жените: изклахме мъжете ви, вас ще ви заведем в Анадола и ще станете кадъни.Село Горно Ибриюрен е нападнато от редовна турска войска. Убитите мъже и жени са 52 души. Отделно децата са хвърлени и давени във водите на Арда. В село Гугутка загиват 75 души. Не бих могъл да подмина случаят с „могилата” на избитите жени, събрани в една къща и изклани накуп. След българската реокупация труповете са толкова разложени, че решават да не ги погребват поотделно, а ги затрупват във формата на могила, която е останала и досега. Жертвите в село Дутли (Черничево) са 90. Почти същата картина се наблюдава и в другите български села в Ивайловградска околия. Разорението на българите в Одринска Тракия е повсеместно. Къщите, покъщнината, земеделският инвентар са заграбени, овършаното жито и дребен добитък – реквизирани. Изключение прави само Малко Търново. Турците не го разоряват, тъй като през Балканската война, по заповед на кмета Иван Дяков, когато турските семейства бягат от настъпващата българска войска,местните жители подреждат в сандъци тяхната покъщнина, включително и златните накити, заковават ги и със съответния номер от къщата, откъдето са взети и ги съхраняват в джамията. Турските власти, на които са предадени къщите, джамията и опакованата покъщнина на турските семейства, са стъписани и не посягат на града. Уникален случай за Европа и света! Така, към средата на юли, десетина дни преди подписването на 28 юли/ 10 август на Букурещкия мирен договор, победената в Балканската война Османска империя си възвръща без бой Източна Тракия. Освободените с кръвта на много български войници земи отново са в турски ръце.

ГЕНОЦИДЪТ НА БЪЛГАРИТЕ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска, Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села.Турците ги нападат с дивашка злоба. след 20 юли и подлагат населението на истински погром. Най-много са пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа. В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст . В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено. Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна . С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на манастирци . Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли в едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители. Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.. Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено. В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани близки и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят . Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите, консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци . Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките. „Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой - разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна та¬къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят, вземат единствено вярното решение - да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука . В завързалата се престрелка е убит ко¬мандирът на турците и те се разбягват панически . Докато трае боят, народът се насочва към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда бежанците непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души, неволно се отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни , на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци - са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население да се съвземе и да премине реката. През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора . Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българска¬та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тогава четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира. На 4 октомври 1913 г. приключва кървавия път на тракийски бежанци, които изминават 150км. за да се спасят от зверствата на турците. Тези ужасяващи факти за мъките на нашите деди не трябва да стават повод за отмъщение, но те не трябва никога да се забравят от бъдните поколения в България !

доц. д-р Петър Ненков



Коментари